Каня се да скоча до мола да си накупя това-онова, обаче нещо супер важно ме подтиква първо да напиша този пост.
Парцалките могат да почакат, докато си кажа тая болка колко мразя умни и секси хора да бъдат третирани като някаква „работническа класа“ от 19 век, на каквото бях свидетел онзи ден.
Не за друго, а защото съм го изпитвал на собствен гръб и знам какво е „усещането“.
Примерно, преди 16 или 17 години се опитвах да пробия в ресторантьорския бизнес. Трябваше ми някаква работа и бях готов на всичко.
Та една позната ме уреди да стана помощник-готвач в пицария. Нямах абсолютно никакъв опит, така че бях благодарен… Обаче работата се оказа нещо, което никога не си бях представял…
Първите дни ме караха само и единствено да мия тенджери, тигани и други посуди. По едно време започнах и да беля картофи или да режа зеленчуци. А главния готвач (шефа) от време на време ми ги изтръгваше нервно от ръцете и си ги нарязваше сам. Явно не бях достатъчно оправен.
Но все пак ме научи този човек на нещо…
Един ден ми даде да пържа палачинки и да ви кажа се справих доста добре. (По-добре от беленето и рязането на картофи). Така ги въртях, че за момент се чувствах равен на колегите. Почнах да се виждам като готвач. И с голям кеф изпържих една камара палачинки.
Не щеш ли, обаче…
В кухнята се появи някакъв тип, който започна да разпитва:
„Кога ги направи тези палачинки?“
„Ти тука ли работиш?“
И т.н.
Оказа се, че е някакъв инспектор. И също така се оказа, че иска да му се представят трудови договори и здравни книжки.
Аз определено нито бях подписвал договор, нито имах здравна книжка…
Шефа, естествено, побесня.
И естествено аз бях виновен за всичко. Не трябвало да казвам, че работя там. Трябвало да съм бил покрил палачинките като съм го видял да влиза. И прочее идиотщини.
Няма да ви казвам какво ми се въртеше в ума!
Но просто си сложих с един замах слънчевите очила, станах и си тръгнах. Това беше последният ми ден в амплоато на помощник-готвач.
Ще ми се да кажа, че още тогава ми „дойде акъла“, но трябваше да вляза в още няколко роли – на барман и сервитьор, за да осъзная, че не искам да прекарам живота си така.
Тогава още не владеех програмиране… Копирайтинг… Дигитален маркетинг…
Но усещах, че имам потенциал за нещо повече. Или поне – ИСКАХ НЕЩО ПОВЕЧЕ!
Шестнадесет или седемнадесет години по-късно ми говорят на „Вие“, ценят мнението ми по-важни въпроси и често веднъж като ме хванат да им върша работа, после трудно се разделят с мен.
И всичко това докато сам си определям графика, не вися в задръствания и мога по всяко време да пратя имейл от сорта на „Изникна ми важен ангажимент и утре/днеска няма да съм на разположение“
Ако четете това и се кефите на моя „хепи ендинг“, но ви се струва, че не важи за вас, тогава проверете материала от другата страна на линка… Този хепи ендинг е най-ценното нещо, за което мога да помагам на другите и затова го правя с кеф:
https://experts.pub/exclusive/how-to-start
(И всъщност не е нужно да отнема 16 години…)
Нека напредваме заедно,
Саше Вучков
Фрийлансър (програмист)
